Една жена със сълзи във очи.
Душата й разкъсана от болка,
иска да извика... но мълчи.

Една жена красива като цвете.
До нея гадна подла самота...
И те вървят, вървят ли двете...
по пътя изтъкан от тишина.

Една жена, една душа ранена.
Едни очи се взират в този мрак.
Едно сърце с тъга обременено.
Една мечта умира пак и пак.

Една жена се скита напосоки.
Нежна фея стиснала юмрук.
Красиво цвете с вятъра се бори.
Живота сякаш прави й напук.

И само тя - Луната е със нея.
Пътя й показва във нощта…
Една жена тъй иска да запее...
Но няма песен… само тишина.

/Добромир Радев/