Студено ми е като никой път.
Превърнали сме дните в разстояния,
които вече страшно ни делят.

Гнезда си свиваме под свои стрехи.
От болката на друг не ни боли.
И става тъй, че в новите си дрехи
не сме това, което сме били.

И често пъти като зимен вятър
един въпрос плющи над съвестта:
защо и добрината на сърцата
ще трябва да изхвърлим с бедността?

Въжето на войнишката ни дружба
полека се разнищва на влакна.
Ценим се повече по ранг и служба,
сдружаваме се по величина.

О, колко ме измъчва туй изкуство.
И се боя, че в тоя свят голям
на митинги и колективни чувства
бих могъл да остана страшно сам.

ПЪРВАН СТЕФАНОВ