Едва ли някой ден с товарен влак

към Оня свят небрежно ще поема.
Крадецът нощен, спрял на моя праг,
спокойно може всичко да си вземе.

Навярно ще отмъкне всеки лев,
закотвен в портмонето ми кораво...
Дано си ги изпие после с кеф
за мое... а и за негово си здраве!

Останалото просто е живот...
а там дори смъртта ми не наднича –
един съдран от влачене хомот,
но само мой, непоклатимо личен.

Наследството ми – стих недоузрял,
раздавам го! Защо да ми се свиди?
От този свят, със стихове преял,
какво ми трябва, за да си отида?

На прага на последната ми смърт
две шепи обич живите да ръснат...
С едната в полунощ да ме приспят,
а с другата по изгрев да възкръсна.

На прага на последната ми смърт
две шепи обич живите да ръснат...
С едната в полунощ да ме приспят,
а с другата по изгрев да възкръсна
Тези строфи са не само поанта на стиха… но и реквием на един живот… пълноценен с многото си смърти...
Моите искрени почитания за това прозрение.

Много е хубаво!!!
Поздрави Люб!

Интересен стих на Ники Комедвенска.
Редно е да пишете Автора.