За случайните неща, места и хора. Да     бъдеш на точното място в подходящото време.


    Интерпретация на литературен текст. Ина Иванова и нейният разказ Летящ акордеон. Целият сборник с разкази е озаглавен с името на тази нейна творба. От заглавието ни подсказва, че ще има фантастични истории или случайни неща, неочаквани, нетипични за простото ежедневие. Още с започването на разказа забелязваме точно тези уж случайни признаци в тялото, които ни подсказват, че предстои нещо различно, понякога плашещо, друг път вълнуващо, приключенско. Усещаме го дори ние читателите, то ще се случи, но какво точно никой не може да каже. Всеки от нас има такива моменти - потръпване на част от ръката, напрежение в корема. В такива моменти човек си мисли- какво става? Но реално това е "цветът" на иначе напрегнатото и сиво ежедневие. Лирическият говорител признава по надолу за опитите си да се научи да разчита тези знаци, но абсолютно без резултат. Може би това е нещо, което всички усещаме не от себе си, а от предстоящото събитие случка и т.н.
Знаците, които получаваме, са нещо като шума от телефона за получено съобщение, знаем че идва нещо - случва се, но докато не прочетем съобщението не можем да разберем какво ще се случи.
     Винаги този момент е вълнуващ дори бих казал вълшебен, особено ако очакваме да се случи нещо важно за нас или пък не ?! Може би когато нищо не очакваме и просто плуваме в нашето ежедневие и сме заети да свършим ротинна  работа и изведнъж нещо става. Времето спира. Осъзнаваме че забързани в ежедневието ние забравяме най-важното или себе си. Нашите мечти. Нашите копнежи. И когато се случи нещото, което е като искра- малка, но достатъчна да ни запали и ние пламваме и виждаме, че нищо няма значение, освен самите ние или това, което носим в нас, като личности.
    Свободата е първият закон на духовния свят. Без свобода душата не може да бъде здрава. Да се наслаждаваш на своята свобода е като да храниш душата си със спомени. Когато, пък спомените са богати, а богатите спомени са едни малки сбъднати мечти ние сме щастливи и здрави, защото душата ни е здрава. Какво по хубаво от това да убиеш няколко часа из улиците на един прекрасен град като Пловдив. Да се оставиш на мястото и да преживееш нещо неочаквано, нещо различно от обикновенното ежедневие. Така може би мисли и лирическият герой на Ина Иванова. Разказвайки ни за тези часове ще открием една необичайна история, с каквито е пълно в града, просто трябва човек да спре за малко да ги види. Те са тук дават ни ценни  моменти и опит, а ние забързани в рутинните си задачи пропускаме такива приятни моменти.
    Сюжета на действието е интересен, защото в началото е просто един съвсем обикновен ден, но лирическият герой спира за миг да снима, да се наслади на малък парк, на светлината и на сянката. Тя започва да наблюдава: Времето. Мястото. И се случва събитие, което може да плени и развълнува дори и нас - читателите. Някак всичко изглежда случайно, някой ще каже няма случайни неща всичко се случва, защото така е трябвало да стане. На всеки един от нас може да му се случи. Трябва просто да се осмели да спре за минута-две и да види как всичко, което е покрай него е вълшебно. Тогава нищо няма да ни се вижда същото. Всеки един нов ден е нови възможности, нови мечти, нови неща даващи ни се, за да се осъзнаем и когато човек се пита и търси, не нещо конкретно, а търси себе си тогава той е отворен, душата му е отворена за малките неща. Малките неща са важни, колкото и клиширано да звучи, наистина е така.
    Самата случка, която е разказана в разказа не от значение. Тук по важното е как се чувства героят на улицата, с ром в ръка, можем да кажем накрая на историята и късметлия. Защото осъзнава, че се е разминал със смърта на косъм. Истинската наслада е дошла от това, че героинята е била в точният момент на точното място. Това всъщност е образът на градският пешеходец, който ни разказва града през неговите очи. Уникалното тук идва от това, авторката  е човек, който познава пловдивските улици и разказва истории точно като такъв човек. Такива хора могат добре да разказват и да те накарат да съпреживееш с тях емоции и чувства, породени от времето прекарано из града. Това време, в което те са спрели за миг да наблюдават хора, къщи, улици, сгради, предмеди и всичко друго по улицата, което има. Някак те предобиват друг смисъл, оживява и ни показва всеки един миг с неговите възможност.
    Разказът завършва с една картонена чаша, оставена на мястото, следата на геройнята, че е била там. Колко малко нещо, а колко неща ни казва. Разкрива пред нас, че всеки един ден ще остави нещо малко след себе си, което ще напомня, че го е имало. Важното обаче е следата да бъде от спомени. Докато хората си спомнят за някого той е жив, тук е. Затова човек трябва да си отвори душата за хората. Да прави добро. Да дарява хората с любов и да им внася щастие в живота.
    Или поне така пише в Библията ...

           Тук може да прочетете и разказа:

 Летящ акордеон - Ина Иванова

Лявата ми ръка – топла, дясната – студена. Винаги е така, когато ми предстои нещо. Откъде ръцете ми разбират, че нещото наближава и защо разумът ми не успява да локализира времето и мястото, не зная.
 
Обаче се уча да се доверявам на кожата си. Опитвам се да търся посоката на знаците, да чета тънките линии на страха и доверчивостта си. Трябва да призная – никакъв напредък.
 
Успехът е непостоянен спътник. А аз не обичам рисковете.
 
Трийсет години вече не ги обичам. Затова първата ми реакция е да стисна картонената чаша мляко с какао, купено от първия срещнат автомат, и да опитам да изравня температурата на дланите си. Това няма да промени нищо и аз го знам. Знаците не са предупреждения за нещата, които трябва да променим, а напомняне да се подготвим и да приемем важното.
 
Площадчето е малко, павирано, прикътано встрани от големите булеварди. Обичам да идвам тук, когато трябва да убия няколко часа. По нашите ширини никой не храни патици в езерото. Затова пък се намират малки каменни ъгълчета, грижливо скрити в чашата на околните сгради. Светлината е почти като в Куба, ако може да се вярва на Вим Вендерс. Аз лично не му вярвам особено, но това не ми пречи да се наслаждавам на рехавите си асоциации. Тънка работа е свободата.
 
Последната глътка приятно ми загорчава, въпреки захарта. Обичам от дете луксозния, неподправен вкус. Мляко с какао е първото меко питие, което познавам още от… времето на млечните зъби. Но сега трябва да добавя нещо парливо. Нещо мъжко. Нещо, с което да противодействам на идващото. Все така: лявата ми ръка е топла, дясната – студена.
 
Съсредоточавам се в улицата отсреща. Плашещо празна. Градът е замрял.
 
Плъзвам с привичен жест ръка в раницата, вадя ром – Кептън Морган оригинал. Деликатна сила. Опитвам да балансирам очакването с прецизна смес от меласа, вода, малц и мая. И малко ямайска магия. Има ли нужда да обяснявам, че като истински градски пройдоха пия от картонената чашка, в която преди малко имаше какао?! Знам, че не е стилно, но по дяволите стилът – ръцете ми са с различна температура. С осезаемо различна температура, както вече казах.
 
Не зная има ли значение, че извадих бутилката с топлата си ръка. Може да се дължи и на факта, че съм левак. С хуманитарно образование и прекалено много свободно време.
 
Включвам фотоапарата и лениво фокусирам сянката на облак върху фасадата отсреща. Един кадър само за мен, за да фиксирам надвисналото парче сянка върху грубата повърхност на старите тухли.
 
Очакването ме взривява. Превзема ме като зъбобол, издува ме като вятър, раздърпва краищата на нервите ми. Какво ще бъде този път?
Лявата ми ръка – топла, дясната – студена. Така е, откакто прочетох онази лековата статия за двата бели гълъба, пуснати от папата тези дни. Били символ на надеждата за мир.  И били разпердушинени за секунди от спусналите се от небето – внимание! – сокол и гарван. Твърде символично ми се видя, за да не е режисирано, но нейсе. Кадрите от „събитието” бяха драматични и с лош фокус.
 
Сянката от облака внезапно ми заприличва на падащ гълъб. Свалям фотоапарата и отпивам от картонената чашка. Отсреща пресича момиче с умопомрачителни крака, погледът ми плъзва по тъмния й чорапогащник като бримка. Преглъщам.
 
Бих я снимал боса върху паваж, боса върху прашен дървен под, боса върху мост.
 
Никой от нас не вижда, но един прозорец се затръшва някъде из етажите над площадчето. Вдигам поглед към трясъка. Надолу  лети, лети и пада нещо червено, раззинато и механично. Приземява се с въздишка и виждам, че е стар акордеон. Стига бе! И после едно тяло, което би могло да е тънкото тяло на старец, но всъщност е манекен, облечен с кафява риза. Разбирам, че трябва да снимам.
 
Трябва да снимам като луд! Хвърлям раницата и се хвърлям в нарочната, самотна хореография на фотографа. Приклякам, танцувам, хапя устни, не смея да преместя нищо, чакам вятъра отново да издуе ризата на манекена, държа здраво тялото на моя Никон със студена дясна ръка и усещам да нахлува още топлина в лявата. Сумтя и дишам накъсано, когато усещам докосване като вятър – онова момиче одрасква с твърдия си ръкав голата ми китка.
 
Поглеждам я. Очите й са с леко разширени зеници. Ирисите – с цвят на Кептън Морган. Айде стига бе, няма такива очи, даже имам време да си помисля. С лещи е. А по бедрото й пълзи тънка, безупречна бримка.
 
Снимам мълчаливо бримката и онова очакване в гърдите ми се взривява. Лявата ми ръка изстива, докато осъзнавам, че съм се отървал на косъм от летящия от високото акордеон. Преди малко стоях точно там и снимах облака. Един разпердушинен музикален инструмент обозначава мястото ми. Оттам ме делят няколко минути и хиляди възможности.
 
– Късметлия си. Отгоре често летят предмети и тук май само ти не го знаеш. – казва тя. Застанала е така, че да не видя бримката по бедрото й.
 
Всичко е недоказуемо – само гълъбите на папата са символи.
Оставям празната чашка като знак, че ме е имало.